Marathon 7500


За нас ли е Marathon 7500?

Едно различно и интересно състезание през погледа на нашия колега Марто (Мартин Колев)

MARATHON 7500 стана причината да не се пусна за пета поредна година по дългото трасе на Трявна Ултра. Стартовете и на двете състезания бяха в един и същ ден, но този на румънската ултра беше доста по-на север, на 1600м н.в. под платото Бучеджи в Южните Карпати. Поради сложността на трасето регистрацията беше само за отбори и ние с Криси отново сформирахме нашия Buddy Black. Шест часа с автобус до Букурещ, още два с влак до Бущени и вече бяхме натъпкани в кабинката на лифта, която ни изстрелваше нагоре от 970 на 2300м.н.в. по вертикалните склонове към връх Баба Маре. Там, без да се бавим, поздравихме Сфинкса и Стариците (скални образувания формирани от вятъра и дъждовете – добри познати от Transylvania 100 2016 и 2017), и за около час се спуснахме до старт/финала и базовия пункт Пещера.

Бяхме късметлии, че успяхме да намерим спане, макар и само за нощта преди състезанието, защото за трите дистанции бяха регистрирани около 300 отбора и хижите пръщяха по шевовете. Регистрирахме се  непосредствено преди техническата конфереция, която се проведе на румънски, пред едва 30-40 човека и под открито небе, но затова пък при пороен дъжд и градушка. Разбрахме само, че няма предвиден пункт за drop bag и че през цялото време разстоянието между съотборниците не трябва да превишаша 50 метра.

 

На 12ти юли, точно в шест сутринта, бе даден старта на дългата дистанция. По всичко личеше, че не стартирахме на класически маратон, както лесно може да подведе името, защото през следващите 35 часа трябваше да преодолеем  90км със 7500м D+, които по-късно разбрахме, че са измервани със стари gps-и и са реално около 100км с 10 000м D+. Предстоеше 3 пъти да се спуснем до 1000м.н.в. и след това да се изкачваме до небезизвестния връх Ому (2505м).

Първите километри успяхме да потичаме нагоре-надолу, но скоро се блъснахме в първите склонове и темпото падна.

20ти километър (2000м.н.в.), изведнъж започна много стръмно спускане по криволичещи кози пътечки, които за около шест километра ни свалиха до Бущени (1000м.н.в.), където беше и първият пункт с храна. Тук трасето смени рязко посоката и стана невъзможно за бягане.

Изкачванията бяха безкрайни, оковани в стоманени въжета и вериги, ние пълзяхме по тях покрай отвесни скали, топящи се преспи от лавини, рекички и водопади, а над нас някъде високо в облаците прелиташе, кабинката на лифта, с която предишния ден се бяхме телепортирали до върха.

67407489_348245852753744_612679266617786368_n35ти километър (1600м.н.в.), отново сме се спуснали по вчерашния маршрут от горна станция на лифта и пак сме в базовия пункт Пещера. Най-после се насочваме към първото Ому! Горе на хижата, 42ри километър (2505м.н.в ), хапваме, минаваме през щателна проверка на екипировката и започваме поредното вертикално спускане до пункта долу. Въпреки че бях спускал този участък два пъти на Transylvania 100, този път не беше по-лесно, отново беше пълен с изненади и на много места лавините бяха променили релефа. Привечер сме на 51ви километър (990м.н.в.), хапваме, зареждаме и започваме отново да лазим бавно нагоре. Мракът настъпва, пътеките се стесняват и стават все по-стръмни и обрасли. През няколко метра се блъскаме в скални прегради, оковани с вериги.  Палим челниците, а изкачването вече се превръща в чисто катерене и скоростта продължава пада. През последния час сме изминали едва километър с почти 400м D+. Пълнолуние, ясно небе, осеяно със звезди, пълен покой, топло е… Най-после склона свършва и излизайки на зъбера, по който продължава маркировката към Ому, ни връхлита ураганен леден вътър. Пухенки, ръкавици, замръзваме… Продължаваме, подмятани от поривите през поредните спускания и изкачвания, които ни отвеждат до нов тесен зъбер с бездънни пропасти от двете му страни, минаваме го внимателно, като по въже, пак нагоре и най-после отново сме на Ому.

64678673_685433708595152_51672940516737024_n

Малко преди полунощ, 62ри километър (2505м.н.в), влязоме в хижата и веднага ни увиха във фолия.  Предстоеше ново спускане до 1000 м.н.в. и третото изкачване на Ому. Коленете на Криси бяха смазани от тежките спускания, предстоеше й маратон (класически) следващия уикенд, а и беше на антибиотици от няколко дена. Бяхме изминали 62км от старта и бяхме изкачили над 5700м денивелация, изпълнени с много незабравими гледки и силни емоции. Бяхме съхранили сили, за да продължим, но се бяхме и заситили, и решихме, че тук e мястото да спрем, за да избегнем евентуални травми и да не бедставаме до финала.

Изчакахме утрото и тръгнахме обратно по познатия маршрут надолу, като поздравявахме отборите от дугите две дистанции, които атакуваха върха по зеления улей. За около час стигнахме до старт/финала, където ни посрещнаха с топла храна и поздравления.

Докато събирахме багажа, ми направи впечатление, че при финиширащите отбори все единият от двамата накуцва и отново се замислих, как и къде ли щяхме да сме ние, ако бяхме продължили…

Направи ми впечатление, също че бяхме единствените чужденци на дългата дистанция, и че румънците бяха много добре подготвени и екипирани, че пазеха силите си, че много добре се синхронизираха и не само че всички ползваха щеки, а и знаеха как.

Качихме се на стоп до Синая, после на влака до Букурещ и на следващата сутрин отново автобусът ни стовари в София.

Беше много трудно, беше много красиво и незабравимо! Заслужаваше си! Опитайте и вие!